В древността

Мозаечното изкуство

се заражда още в дълбока древност около 3 000 години пр. Хр. в Шумерските селища на Месопотамия.

Известните колони в град Урук са покрити със слой от глинени конуси с червен, черен и бял цвят, формирайки геометрични мотиви.

Друг интересен пример за древно мозаечно изкуство е символът на град Ур. Основната структура е от дърво с две лица. От едната страна са изобразени сцени на мир, на ежедневния живот, а от другата военни сцени.

Елинистичен период

През IV век Пр. Хр. в древна Гърция се заражда нов вид мозайка, направена с речни или морски камъни. Използват се глинени ивици между отделните цветове.

Предполага се, че приблизително през III век пр. Хр. започват да се използват за направата на мозайки предварително начупени малки кубчета от материала т.нар. tessere.

С термина ЕМБЛЕМА се нарича централният панел – мозайка, наподобяваща картина с изключително детайлно изображение, създадено с миниатюрни фрагменти от материала (използвайки т. нар техника opus vermiculatum). Обикновено ЕМБЛЕМАТА една или няколко са разположени в средата на пода (с бял или неутрален фон) и заобиколени от множество рамки.

Римски мозайки

Докато в източна Европа и Азия мозайката е все по-детайлна и все повече наподобява рисунка в центъра на римската империя се заражда нов стил: чернобелите, изключително опростени мозайки. Като основни мотиви са използвани: геометрични, растителни или животински форми.

През следващите векове този стил наречен „римска мозайка” се разпространява заедно с експанзията на римската империя. Използват се квадратни парченца от полихромни натурални материали с размери 1-1,5-2см, формиращи линии от различните цветове. Изображенията са стилизирани без излишни детайли. Рамките и фонът в черно или бяло, неутрални, само подчертава основната тема. Мотивите, които се наблюдават са много разнообразни: мозайки с календари пресъздаващи отделните месеци, сезони като фигури; мозайки с митологични мотиви и митически същества; натюрморт (xenia); сцени на ежедневния живот, собствениците на къщата, сцени на лов илюстрирани в няколко епизода; животни, които нападат други животни, които бягат или са затворени в клетки, гладиатори борещи се с диви животни; каталози с риби; любовни сцени и т.н.

Византийско мозаечно изкустов

Заедно с разпространяването на християнската религия започва и разцвета на великолепните византийски мозайки (IV – V век), произлизащи от източната Римска империя със столица Константинопол.

Някои от градовете, където още сега може да се наслаждаваме на това скъпоценно изкуство са старата част на Истанбул, Равена (една от столиците на западната римска империя), Милано, Рим, Солун, Венеция и градове в Сицилия, като Чефалу, Монреал.

Характерни са златният фон, на който са изобразени религиозни сцени. Илюстрациите на Новият и Старият Завет, образите на светци имат не само декоративна, но и дидактическа функция, помагайки да разберат библейските текстове, дори и християните неспособни да четат.

Мозайката между XV и XIX

Множество спорове предизвиква в началото на петнадесети век известната фраза на художника Domenico Ghirlandaio, която гласи: „истинската рисунка за вечността е мозайката”.

В този период, всъщност мозайката се превръща в жертва, става зависима от художественото изкуство и временно губи част от своите същностни характеристики, губи своята автономия.

Мозайката е подчинена на естетичните изисквания на изобразителното изкуство, и е изработвана в продължение на шест века само заради своята издръжливост, стабилност и заради скъпоценните материали, с които си служи. През Петнадесети век около Батистерия на Флоренция се създават работилници, грижещи се за декорацията с мозайка. В последствие ще се специализират в обработката на скъпоценни и полускъпоценни камъни, подредени плътно един до друг напомнят интарзия. В Рим също се зараждат занаятчийски ателиета изработващи мозайка около църквите San Paolo Fuori le Mura, Santa Maria Maggiore и Santa Maria in Trastevere. В следващите векове, това присъствие ще се разрасне в училище специализирано в изработката на микро мозайки, но също така ще пресъздаде като мозайки ценни картини от колекцията на Ватикана, застрашени от влагата. Във Венеция се формира друго важно ядро: художници от Тоскана заедно с майсторите на мозайка, се установяват в близост до Basilica San Marco, за да дадат своя принос към оформлението с изящни мозайки. Тази намеса в мозаечното на художественото изкуство ограничава до голяма степен свободата му на изразяване.

Едва през Осемнадесети век се забелязва едно възраждане на интереса към тази техника. Във втората половина на XIX-ти век във Фриули (регион известен до тогава с майсторите на т. нар. венецианска подова мозайка) се отличава фигурата на Gian Domenico Facchina, майстор на мозайки и реставратор, който усъвършенства техниката на индиректната мозайка, наричана още „на обратно, върху хартия“.

Съвременна мозайка

Благодарение на Facchina и неговата техника за мозайка върху хартия, във втората половина на деветнадесети век, се редуцира цената и времето за изработка, отговаряйки така на ритъма и логиката на конкуренцията, стимулирани по това време от индустриалната революция: една добра възможност, за да се даде нов тласък на това изкуство.

С началото на модернизмът, мозайката се разлива по повърхностите превръщайки се в декорация и орнамент според модата по онова време. В теченията на обновяване на изкуството (Дивизионизъм, Футуризъм, Либерти, Кубизъм), нахлуващи на европейската сцена, мозайката намира благоприятни условия за изразяване и вдъхновение. Точно в началото на деветнадесети век в Италия се зараждат двете най-важни школи тази насока: в Спилимберго и в Равена.

През 30те години на 19ти век мозайката се връща към своето монументално, архитектонично призвание и приема едно социално значение.

Гледайки съвременните мозайки и по специално мозайката скулптура и мозайката – предмет, преоткриваме един вкус към орнамента, декорацията, иронията, играта. В модерното създаване на мозайката всъщност се повтаря историческата й функция а именно, като архитектурен елемент и като част от вътрешното обзавеждане.